В блогосферата съм Мира. Това е неофициалното ми "аз", несериозното и неформалното, за близките хора. Истинското ми име, паспортното и професионалното, е Владимира Донкова. По образование съм биохимик и имунолог, а в момента работя като ръководител на международни клинични проучвания. Живея в малко градче на 15ина километра южно от Париж.
Освен воденето на кулинарен блог, другото основно занимание през свободното ми време, е четенето. Даже сумарно погледнато, на книгите отделям доста повече време, отколкото на блога. Чета основно фантастика и фентъзи, откакто на 13-14 години открих Клифърд Саймък и "Резервата на таласъмите". Също така съм и любител-фотограф – хоби, открито покрай кулинарията и задълбочено впоследствие. Пътувам при възможност, като съм основно градски тип турист. Обичам да се разхождам из града, да гледам хората, да седна в парк и да попия атмосферата около мен.
Започнах да обмислям идеята някъде към края на 2008 година, но ми отне поне година да се впусна в приключението. Преди това участвах с различни рецепти и снимки в един много популярен форум, даже имах и собствена тема с рецепти. Решението дойде малко спонтанно, Мармотника, обаче, се роди едва през октомври 2009 година. Повечето от това време беше необходимо, за да преодолея екзистенциалното съмнение "а защо да правя блог, имам ли какво да кажа?".
И двете ми баби готвеха чудесно, а майка ми прави страхотни сърми. И досега си спомням семейните събирания по празници или по време на ваканцията, когато всички бяхме заедно на масата. Обичах да гледам едната ми баба как месеше питка, нещо, което така и не се научих да правя. Дълги години специалитетът ми беше облизването на купата с тестото за кекс. Може би някъде към 11-12 годишна възраст пробвах да направя скоунс по рецепта от учебника ми по английски, с английските мерни единици и доста приблизително описание на стъпките. След получения (меко казано) незадоволителен резултат, доста време се придържах към изпитани рецепти, като "кафявия сладкиш" на баба.
Както повечето жени, започнах да се уча да готвя в семейството си, покрай майка ми и двете ми баби. По-сериозно започнах да готвя някъде в гимназията, но пак някак си, между другото. Впоследствие започнах да се уча от книги, блогове, кулинарни предавания, дори курсове.
Със сигурност научих 13-годишната си дъщеря да вари макарони (паста), така че да може да се справи сама при нужда. Също така се надявам да съм научила поне няколко човека да приготвят макарони (френските сладки) или някои други рецепти от френската кухня.
Воденето на кулинарен блог ми дава място за експериментиране, за споделяне, за усъвършенстване. Тренира и не много характерното за мен постоянство. Той е и начин да поддържам родния си език в чуждоговорящо ежедневие, както и способ да упражнявам писмения си френски, понеже блогът е двуезичен.
Нямам определено правило за избор на рецепти. Всъщност имам – да е била вкусна и одобрена от дегустаторите. Обикновено повече време ми отнема да напиша и публикувам рецептата, отколкото да я направя и снимам. Затова имам рецепти, които чакат с месеци, докато дойде отново сезонът на основните им продукти. Други публикувам почти веднага. А коледните рецепти започвам да обмислям още от септември и ги приготвям поне месец по-рано. Имам и специален файл, в който записвам идеи, ястия и комбинации от аромати, които съм видяла в книга, списание, предаване или в сайта на някой от майсторите-готвачи, които следя в социалните мрежи. После задрасквам вече публикуваните в блога.
Най-запомнящите се моменти от живота ми като кулинарен блогър са "първите": първият пост, първият коментар, първото споменаване на блога в съвсем различен тип медия, първият мейл с поздравления от редовна читателка, която ми благодареше за рецепта. Тогава си дадох сметка, че има хора, които наистина четат Мармотника. Много силно преживяване бяха и първите награди на Блоговодител, когато се запознах наживо с толкова много приятели, с които дотогава се познавахме само от блоговете. Беше чудесен и незабравим момент.
Сладко или солено? Определено сладко.
На кокал или с корен? Сякаш повече на кокал.
Обикновено първо съм привлечена от естетиката в ястията. Не случайно казваме, че човек се храни най-напред с очите си. Историята на дадено ястие, вкусът му, използваните продукти, също са определящ фактор. Да не говорим за географията – винаги като съм на ново място, пробвам колкото е възможно повече от местната кухня.
Радостта от храната за мен е да споделя хубав момент с близки и приятели, сред смях, приказки, вкусна храна и добро питие. Също така, разбира се, да доставя удоволствие с приготвеното ястие.
Със сигурност, ако публикувам кулинарна книга, тя ще е посветена на семейството ми, родителите ми и бабите ми, покрай които се научих да готвя.
Аз съм един обикновен човек и се гордея с обикновени неща – с успехите на дъщеря ми, с моите професионални успехи, със семейството и приятелите ми, с това, че успях да се докажа в чужда страна на ново поприще, а също така и с Мармотника.
О, гафове в кухнята имам непрекъснато. Даже някой път си мисля да направя публикация с избрани от тях, така че хората да видят, че зад идеалната фасада от снимките стоят понякога доста на брой провали. Например, всеки път оставям да изкипи водата при варене на картофи или паста, а уж неотклонно бдя до тенджерата. Едва наскоро се научих да правя майонеза, която да не е в течно състояние. Но може би, най-запомнящият се беше едно агнешко, печено по малко по-нестандартна рецепта. Беше по времето, когато прохождах в кухнята като сравнително млада булка, но реших да пробвам нова рецепта за агнешко за великденския обед, за който, разбира се, бяхме поканили гости. Идеята на приготвянето беше, че агнешкото бутче се пече за кратко време на силна фурна, след което се завива във фолио и после в одеяло и се оставя така, че докато изстива бавно, остатъчната топлина да досготви месото и то да остане със запечена коричка отгоре и розово отвътре. Аз ли не го бях пекла достатъчно, одеялото ли ми беше тънко, така и не разбрах, но като го отвих няколко часа по-късно, месото в голямата си част беше още сурово. Успях поне да спася достатъчно за гостите. Така "агнешкото в одеяло" е вече част от семейния фолклор.
Гордея се, че се научих да правя прилични френски макарони, както и добри чийзкейкове. Една от любимите ми авторски рецепти е за чийзкейк "Мелба".
Десертът "Мелба" е роден през 1894 година при срещата на кулинарния талант на Огюст Ескофие с печвеския талант на австралийското сопрано Хелън Портър Мичел, по-известна като Лейди Нели Мелба (псевдоним, дошъл от родния й град, Мелбърн). По това време Ескофие е главен готвач в лондонския хотел Савой, където в продължение на две години живее Нели Мелба. Една вечер певицата изпраща покана на Ескофие да посети оперната постановка "Лоенгрин", където изпълнява водеща роля. В първо действие на операта на сцената се появява лодка във формата на лебед. За благодарност, на следващия ден, на частна вечеря, давана от Нели Мелба, Ескофие поднася десерт, вдъхновен от операта – в малък кристален съд, закрепен между крилата на лебед от лед се намира ванилов сладолед, върху който са поставени половинки бели праскови, обелени и поширани за няколко минути в лек ванилов сироп и покрити от пюре от пресни малини с малко захар. Това е оригиналната рецепта на десерта, който няколко години след това ще бъде наречен "Праскова Мелба" и който ще се радва на нестихваща популярност 120 години по-късно. В чийзкейка са повторени основните аромати на "Прасковата Мелба" – крем с ванилов аромат, поширани праскови в лек ванилов сироп и поднесен с малинов сос.
Необходими продукти за 6 порции:
Начин на приготвяне:
публикация от 10.04.2018
Блогът се индексира в Блоговодител от 25.11.2010. Вижте в Блоговодител рецептите от блога Marmottes et chocolat на Мира Донкова
« Обратно към всички публикации