годишни награди за кулинарни блогове

Ето, че дойде ред и за нашето интервю. Представях си, че ще го направим като видео-интервю, но си дадох ясна сметка, че силата ми е в писането, не в изглеждането, така че, ще ви дадем възможност да почетете.

Какво обичаш повече, да готвиш или да похапваш?

Любопитен съм. Интересувам се от света, който ме заобикаля, от неговата структура, от законите, които свързват материята, от същността на времето и неговото движение, от взаимоотношенията между хората и от това, което създава мотивацията у всеки, от усещанията и генезиса им в човешкия мозък, от тялото и необятния космос, който живее във всеки от нас. Може би и за това най-голямата ми страст е четенето на книги – то в най-голяма степен утолява тази ми страст – да научавам нови неща, да пътешествам до различни точки на планетата и вселената, да се срещам с необикновени хора и интелекти. Именно любопитството стои в основата и на страстта ми към храната. В детството ми храната беше необходимост – никога не се е възприемала по друг начин. Когато имахме хубави поводи си приготвяхме пържоли /понякога на скара/ и това беше предела на гастрономическите ми разбирания за специална празнична храна. Още помня серията от кулинарното предаване на Ути Бъчваров, в която той приготви банска капама – цялото ми семейство стояхме шокирани пред телевизора в пълно неверие, че е възможно толкова много и толкова видове месо да се използват за едно ястие... Но това с времето се промени. Започнах да се срещам с различни хора и да откривам, че всъщност към детайла на храната може да се подхожда с много повече внимание, отколкото някога бях допускал. Няма да забравя съквартиранта ми, който си готвеше картофен чипс в една войнишка чинийка от алпака на открития котлон в средата на стаята ни в общежитията. Или вкуса на домашното кисело мляко, което друг мой съквартирант донесе в буркани един уикенд – гъсто и със сметанов вкус – никога не бях опитвал такова преди. Друг мой съквартирант донесе рачел от тиква – олеле! Това беше откровение, от онези, които променят живота на човек! Отново – никога не бях опитвал такова сладко. Ето, двадесет години минаха от тогава, но споменът от парчето кекс, с което Иво с такава мъка се отказа, за да ме почерпи е още на езика ми – никога преди това не бях ял толкова сочен, маслен и сладък кекс, какъвто беше приготвила майка му – чиста проба божественост! Сигурно ще се смеете, но друго нещо, което взриви въображението ми, бяха едни прости крутони, които опитах на осми декември в първи курс – никога не бях подозирал, че подобни неща съществуват. Започнах да осъзнавам, че храната е една огромна, неподозирана вселена, в която се таят невероятни открития и тайни усещания.

Не, няма как да не спомена съквартирантката ми от пети курс и нейния огретен (макар, че вече съм разказвал и тази история...). Това, което ме впечатли, беше не толкова гратена, той беше интересен като вкус и най-вече като заливка, но не съм запомнил вкуса му, а само текстурата на заливката. Това, което ме впечатли, беше вниманието към детайла и старанието, с което тя приготвяше ястието. То не бе разбиване на белтъците на сняг, та после жълтъците на пухкав крем, внимателното им смесване и после печенето.... Или прословутия случай с другата ми съквартирантка, която не ядеше месо, но ни сготви невероятно вкусна вечеря, овкусявайки я по... миризмата.

Както вече казах – аз съм любопитен. През 2000 и някоя година открих кулинарните форуми и блогове и моята страст към новото и интересното получи и насока, в която да се развихри истински. Именно от това време започнах с опитите и експериментите в кухнята. Разбира се, че бях готвил преди това, но осъзнато започнах да търся, открива и създавам вкусови усещания по това време. Малко след това стартирах кулинарния си блог "Кулинарни страсти и ...(по)падения". И се почна едно готвене... Но за да отговоря на въпроса – готвя, за да опитам вкуса на нещо ново, различно, провокативно и интересно. Предпочитам яденето пред готвенето, и резултатът за мен е по важен от начина, по-който стигам до него. Знам, че пътуването е по-важно от крайната точка, но за мен първата хапка е нещото, заради което готвя. Дори не е задължително аз да съм човекът, който опитва храната – самият акт на вкусването и съответно - харесването й - е нещото, което осмисля всичко останало.

Какво обичаш да готвиш?

Едно от нещата, които обичам да готвя, е бавно печено месо. Обичам да мисля за подправките, да се заровя в интернет за някоя интересна подробност при готвенето, някоя тънкост, която не съм опитвал още, да си представя коя точно част от животното да използвам и как точно ще обработя парчето, дали ще го вържа или ще се наложи шиене, дали ще има хрупкава кожичка или коричка от подправки, да се опитам да съчетая в представите си соса със сосовете от печеното, да избера какъв алкохол да използвам за готвенето, който после да се съчетае добре с виното, с което ще поднеса с ястието, да помисля за печенето, евентуално за опушването, за температурите, за времето, за което ще се готви и т.н. После идва ред на гарнитурата...

Обичам да хапвам какво ли не. Но съм от поколението, което като деца похапвахме парченце суджук с половинка топъл хляб Добруджа, така че обичам тестените изделия във всичките им форми. Една от репликите на дядо ми беше: "Яж хляб!"

Обичам храните с изявена дълбочина и наситеност на вкусовете; храните, които изненадват и съчетават усещанията по начин, който носи по-чувствена сетивност от всяка една, консумирана поотделно; предпочитам храните с ясно изразена плътност и текстура, които говорят за характер и вложена мисъл и емоция в приготвянето им. Всичко това не означава, че харесвам комплицираната храна - напротив, едно от любимите ми ястия е гювечът. Любим десерт са ми богатите, маслени кексове, които могат да бъдат съчетани с шоколад, сладко от цели плодове, карамелен сос или нещо на сметанова база (но с повече плътност) или сладолед.

Кое е най-странното ястие, което си готвил?

Хм. Този въпрос ми идва сложен. "Странно" предлага едновременно използване на различни съставки, които да дават неочакван вкусов резултат. За мен съчетаването на много продукти е въпрос на експериментиране и импровизация, но си имам вътрешни граници, които не преминавам – въпрос на натрупани знания за храната и продуктите. Преди време, когато бях в Щатите, американските ми съквартиранти изпаднаха в ужас от идеята за кисело зеле с боб, макар че ние тук си знаем, че това си е коледна вкусотия. Една от яхниите, които съм приготвял с неочаквано добър резултат, беше съчетанието на боб с броколи, която не е от най-типичните, макар че сами виждате, съчетанието не е напълно хаотично. Рецептата е в блога ми Кулинарни страсти и ...(по)падения, ако искате да опитате.

Признай си, не те ли е страх от жена с точилка в кухнята?

Жените в живота ми, които са използвали точилка в кухнята обикновено са приготвяли ПЛАШЕЩО вкусни неща с нейна помощ. Страхът в подобна ситуация би бил единствено от последствията и показанията на кантара ;)

Даваш ли на децата да оплескат всичко, за да се научат да приготвят нещо вкусно?

Децата са най-големият ми критик. Рядко харесват опитите ми да им угодя. Това ми действаше изключително демотивиращо в началото, но първоначалният шок лека полека започна да отминава. Това, което осъзнах за годините, през които съм баща е, че в децата вкусът към храната трябва да се възпитава. Сигурно има деца, които обичат да се хранят с разнообразни продукти и ястия и не отказват това, което им се поднесе, но в общия случай, веднъж опитали сладкото – децата рядко посрещат супите и яхниите с радост. Обикновено посягат първо към десерта и щом им се откаже, започват едни стачки, недоволство и мръщене и храненето се превръща в едно безкрайно преговаряне. Макар често да ме обвиняват, че съм твърде строг (да не казвам – тираничен) смятам, че с децата строгостта е правилния подход, а толерантността води до трудно преодолими последствия.

Родителите знаят какво е полезно и какво не за децата им – ако те не ги възпитат овреме с какво и как да се хранят – изграждането на хранителни навици на по-голяма възраст става все по-трудно. Децата са хедонистично настроени по природа – те искат чрез храната да си доставят удоволствие, а най-концентрирано е удоволствието от сладките храни. Шоколадът е непобедим в това отношение и веднъж бъде ли опитан, се превръща в наркотик. Ни повече, ни по-малко. Трудностите, през които преминахме с Николай (по-малкия) по отношение на храната, бяха на моменти отчайващи и наистина усилията и нервите, които хвърлихме, за да разнообразим "диетата" му от филийки с пастет и кашкавал и кисело мляко, скъсиха няколко години от живота ми, но борбата продължава – за негово добро, разбира се.

Иначе малчуганите са много любопитни към процеса на готвене. Особено обичат да си играят с тесто. Аз си падам малко луд на тема контрол и оплескването на пейзажа, което се случва за секунди, ми действа като невротръс на вътрешния мир, но... търсим компромиси. Тук отново стигаме до едно мое разбиране, че на децата трябва да се обяснява и създават правилни навици за работа с храната. Цапането е забавно, но ако е безрезултатно (любимата игра на Николай е да опакова количките си в тесто) е прахосничество и робуване – защото те не чистят след това, разбира се. Но ако им се покаже и се контролират – се чувстват много горди от постигнатите резултати. Истината обаче е, че независимо колко са горди от резултатите, до сега никой (от децата) не се е престрашил да си ги опита. Включително когато сме правили торта с Божидара.

Кога най-после ще направите нещо по въпроса за професия кулинарен блогър, чакам я цяла година?

Може и да не си личи, но не сме спирали да правим неща във връзка с професията кулинарен блогър. Все повече и повече кулинарни блогъри биват търсени от фирмите, за рекламиране на техните продукти. В голяма степен тази тенденция се зароди от усилията на Блоговодител покрай наградите за кулинарни блогове. Тази година например четири марки сами се обърнаха към нас, разпознавайки в кулинарните блогъри правилните популяризатори на техните продукти. И това ме радва неимоверно. Още през 2010, когато се роди идеята ми за Блоговодител, това трябваше да бъде платформа, която не само да подкрепя кулинарните ентусиасти, но и такава, която да им позволява да печелят от своето хоби. Тогава, разбира се, идеите ми бяха много по-различни, но с годините и опита, който натрупахме, в нас се оформи идея как всъщност можем по елегантен начин да осигурим на кулинарните блогъри интерес и финансиране от страна на бизнеса. За съжаление има поне още две стъпки, които трябва да направим, за да стигнем до тази идея, която ни се върти в главите. Иска ми се нещата да се случват по-бързо, но за съжаление, поне за сега, не сме успели да открием начин да го направим.

Няма ли начин да си измислим още една годишна среща не за награди, а за похапване на наши неща, може и на някоя поляна?

На поляна, в някое споделено място, в ресторант или под някой навес – да, да и ДА! – идеята е страхотна и двамата с Иво сме нейни върли привърженици. Да си призная честно, дори си представям и следващата стъпка, в която съботно-неделно обикаляме с децата по градовете на България, за да виждаме и събираме повече и повече ентусиасти. Но за това ни трябва и вашата помощ и съдействие. Надявам се да ни разберете – и за двама ни това е хоби, за което се борим със зъби и нокти. С годините времето ни окъся неочаквано и безвъзвратно и отдавна 24-те часа в денонощието не са ни достатъчни за онова, което искаме да правим. Както често обичам да казвам – станахме крадци на време. Но без извинения – ще го измислим някак.

Бихте ли направили благотворително събиране на блогърски творения (изделия), за да нахраним нуждаещи се за някой празник?

Разбира се, че бихме. Дори имаме реални намерения в това отношение. Илиана от Щъркелово гнездо ми се обади през зимата с една идея, която продължава да назрява и която ще обявим на церемонията по връчването на наградите. Ето за това е важно да сте там и да станете част от историята!...

На самотен остров имаш право да вземеш само един албум, една книга и един филм: Кои са те?

Специално този въпрос мислих доста. За да разберете по-добре защо толкова съм се впечатлил от този въпрос трябва да знаете нещо за мен – филмите и книгите са моят живот. Аз не просто обичам да чета книги – аз живея в тях. До сега съм изживял над 1000 живота и продължавам с изгаряща ненаситност да прескачам от свят в свят, от живот в живот и да се раждам отново и отново. Обичам да летя сред звездите, да се спускам по широколентовите магистрали на инфо-мрежата, да странствам в миналото и да си задавам въпроса – Ами ако?, да страдам от болката и нещастието, да търся истината в себе си и извън себе си, да градя кули и да руша стени; безбрежните полета на човешката душа и въображение са моята безкрайност от безмълвен екстаз, в която се чувствам истински свободен, искрящ и безкраен. Белият лист за мен е обещание за вечност, в която съзнанието побеждава затвора на тялото и се слива с есенцията на възможното, на желаното, на недостижимото... Ако можех да избирам бих изживял живота си в четене на книги – което и правя, доколкото мога.

Първата книга, която прочетох, беше "Пипи дългото чорапче". После я препрочетох още десетки пъти, но след първия път помня, че имах ужасно главоболие след огромното усилие. Мисля, че тогава нещо в мен се пречупи и именно с тези родилни болки в мен се появи страстта, която управлява живота ми и до днес. Едни от най-красивите моменти и мигове, които са ме направили това което съм, са миговете, когато съм оставал вцепенен от някой израз в книга, от някоя идея или емоция, която е нахлувала безжалостно в мен, опустошавала е съзнанието ми и се взривявала в нова вселена, в която съм се превръщал в звезден прах.

Мислех си – една книга, но това е напълно невъзможно! Има толкова много книги, с които никога и никога не бих се разделил. Едно от любимите ми занимания, когато се прибера в дома на родителите ми в Търново, е да застана пред огромната си библиотека и да прокарам ръка по томовете и томове книги, да докосвам всяка корица като стар приятел и за миг да си припомням живота, който всяка една от тези книги ми е подарил.

Но ако все пак трябва да бъде една – сигурно това ще бъде Хиперион на Дан Симънс. А ако може и четирите и части. Тази книга съм я чел сигурно 5 пъти (поне) и в нея има от почти всичко, което в най-голяма степен предизвиква интелекта и разума ми – има страдание, болка, вяра, обич, интрига, поезия, жертва, приключения, мистерия и Надежда, толкова много НАДЕЖДА.

Хиперион не е книгата, която промени живота ми. Книгата, която ме накара да "порасна за една нощ", е "На изток от рая", но това е роман, който се чете веднъж и после вечно се пази в сърцето. Един от най-болезнените и най-истински романи – наистина гениален. Но него не бих взел – той е като онези неща, които се правят по веднъж в живота. Повторението им би ги опорочило безвъзвратно.

А за филмите... Онези, които ме познават, знаят какъв киноман съм. Ако книгите са основното ястие в живота ми, на което се наслаждавам без да бързам и които осмислят живота, филмите са… като идеалното вино, което да направи изживяването пълноценно. Обичам смислените, предизвикателни филми, в които има нещо ново, различно, уникално, в които творецът е оставил душата и въображението си. Разбира се, радвам се по детски и на филми, които някои определят като поп-културни, но стига да са носители на магия – за мен това е достатъчно, от там насетне се включва въображението ми...

Не, не бих могъл да си избера филм, който да гледам вечно. Дори и "Завръщане в бъдещето" сигурно би ми омръзнал някога. Но бих могъл да си избера сериал – и това е "Всички обичат Реймънд". Да, не се смейте! По един или друг начин – този сериал по изключително фин и гениален начин представя живота на… ами на всички.

Музиката…. Музиката винаги е била част от живота ми. Танцувал съм народни танци в продължение на повече от десетилетие, свирил съм на барабани в пънк група, танцувал съм в един от първите в България фен-клубове на Майкъл Джаксън, един от най-красивите ми спомени са свързани с един валс (...), има песни, които ме разплакват почти задължително и музика, с която странствам във времето. Именно такъв албум, бих си взел на самотен остров – музика с която да странствам във времето - "Mercury Falling" на Стинг. Това е един от първите албуми, които аз сам и съзнателно си купих. Леля ми ми беше подарила един жълт уокмен Sony /голяма работа/ и постоянно въртях този албум в продължение на почти 5 години докато бях студент. Слушайки тази музика съм написал едни от най-красивите си стихове и всеки път когато я слушам съм отново млад, изпълнен с надежди и безнадеждно влюбен.

Ето един етюд от това магично време:

Най-красиви са жълтите брези
когато неочаквано
замръзнат...
И зазвънтят на вятъра.

Какво съдържа перфектната пица според теб?

Според мен това е подвеждащ въпрос. Хапвал съм пици в най-известните пицарии в Щатите, ял съм пица и в Италия, опитвал съм и от божествените пици на Радостин Кирязов и при всички случаи отговорът на въпроса кое прави една пица перфектна е… тестото. За съжаление в домашни условия у нас няма как човек да си приготви перфектна пица. Най-малкото брашното, което е нужно за постигането на онази въздушна хрупкавост на коричката не се продава по магазините, нито пък в домакински разфасовки. Онези, които са опитвали пица, от която ти се взривяват вкусовите центрове на мозъка – знаят за какво говоря. Иначе топингът е само за щрихиране на нюансите на вкуса.

Коя е най-интересната и умна лъжа, която си казвал някога и от какво ти послужи да се измъкнеш?

Дори да е имало такава, тя едва ли е загубила давност и не бива да я издавам ;)

Коя е най-екзотичната храна, която си събрал смелост да хапнеш?

Когато Божидара беше на 1 годинка, ходихме на море с моите родители. Беше късно през есента и за къпане в морето и дума не можеше да става. Разхождахме се по брега и се опитвахме да не ни отвее вятъра. Тогава баща ми намери на брега рапан! Че и на всичкото отгоре – жив. След малко намери още един. А после още и още – цяла кофа. Явно морето незнайно защо ги беше изхвърлило на брега. Разходката се превърна в лов, а ентусиазмът на баща ми беше безграничен и всичките ми опити да му намекна, че тези рапани няма кой да ги яде, не дадоха резултати.

Прибрахме се с една детска кофичка с живи рапани... и се почна едно готвене... Още помня какви миризми изпълниха апартамента с изглед към морето. Бях сигурен, че всеки момент ще нахълтат специалните сили с противогази и показно и позорно ще ни изгонят за вандализъм и безчовечно поведение!

Баща ми, обаче, беше във вихъра си. Търсихме рецепти за рапани в интернет. Четохме обяснения и напътствия, които той с лека ръка отхвърли и реши да импровизира, в типичния си стил – безотговорно и безкомпромисно. И разбира се, със страст и себеотрицание, които не ни даваха дори и минимална възможност да се откажем да опитаме от кулинарния му шедьовър. За да минимизираме риска от масово натравяне решихме Христина да не яде от рапаните, за да може да реагира, ако ние вземем да колабираме, а и тогава Божидара още беше на кърма...

Трябва да призная, че ми трябваше доза допълнителна смелост докато се престраша да опитам. Бях сигурен, че нещо някъде сме объркали, морето е изхвърлило тези рапани поради някаква нездравословна причина и всички ще се натровим зверски. И това нямаше да е първия път в семейната ни история – майка ми все още изтръпва от спомена за епизода с дългото уговаряне на брат ми да опита от прясно набраните от гората гъби и последвалото ходене до спешното отделение и ... останалите подробности...

Та, досетихте се, рапаните са най-екзотичната храна, за която се сещам в момента, че съм опитвал. И за да съм напълно откровен, трябва да споделя, че бяха вкусотия от друго измерение! Въпреки подозрителните обстоятелства по намирането им и антрацитните миризми по време на готвенето им, баща ми приготви истински кулинарен шедьовър, който много, много ми харесаха. И никой не ходи след това до спешното.

Има ли тенденция в кулинарията и рецептите, която никога не си харесвал?

Има и не са една и две. Изключително ме дразни цялото био движение и осъждане на традиционните храни и готварски техники като висшето зло за здравето и бъдещето на човечеството. Предпочитам умерения подход във всяко отношение и изпадането в крайности като например цялата истерия около глутена и натриевия глутамат ме провокират негативно. Съгласен съм, че има хора, за които обработването на глутена проблемно, но това не значи, че той е виновен за страданието във вселената.

Не мога да приема за нормално две БИО пилешки бутчета да струват 75 лева и това е. Целия този снобизъм по отношение на храната е изключително досаден.

Ако трябва да ядеш едно и също ястие до края на живота си какво било то?

Ако трябваше да ям едно и също ястие до края на живота си,... това щеше да е един много кратък живот, струва ми се. Или непоносимо дълъг, зависи от гледната точка ;)

Кое златно правило в готвенето си нарушил успешно?

Не сме ли щастливци? Живеем във времена, в които нарушаването на златните правила е първото и основно правило ;)

Какво те привлича в хората?

В хората ме привлича искреността, откритостта, чистотата на мислите и интелигентното чувство за хумор. Избягвам да общувам с дребнави и интригантски настроени личности, които имат незаслужено високо мнение за себе си и вечно се чувстват онеправдани и държат да споделят тази си неудовлетвореност на висок глас с всички.

Най-лошия концерт или театър, на който си бил е...

Имам една страхотна случа с концерт на групата Сигнал. Някъде към края на 90-те във Велико Търново откриха един рок-клуб, който се казваше "Кухнята". Беше целия облепен с плочки в имитация на соц-кухня с различни соц-надписи по стените и... признавам си нямам особено много спомени за интериора, ще разберете защо. Но като цяло усещането ми беше, че не е много голямо заведение, таваните не бяха особено високи и сцената беше току в публиката, на едва ли не на интимно разстояние.

Точно на откриването на клуба се случи да съм в града, а една позната от университета също беше дошла на гости на баба си – може би е било празник някакъв. Като разбрах, че е в Търново и предложих да се видим и къде, къде – хайде на откриването на Кухнята, още повече щяха да свирят група Сигнал. Разбрахме се ние, срещнахме се на Пощата и нагоре към мястото на събитието. Седнахме на маса, която беше току до сцената и аз бях особено горд с оправността си. Поръчахме и зачакахме събитието на вечерта. По някое време се появиха сигналистите и забиха първото парче.

Както може би знаете, съм свирил в пънк група и музиката на живо създава в мен едно допълнително усещане, което хората, които никога не са били на сцена няма как да познаят. Аз не само се наслаждавам на музиката, аз я и съпреживявам заедно с музикантите на едно друго ниво – синхронизирам се с барабаниста, наслаждавам се на маниера на свирене на китариста, вглеждам се в детайлите на стила на басиста – въобще, чувствам се все едно съм аз на сцената.

И сега нещата бяха тръгнали в тази посока когато внезапно... на сцената се появиха едни млади момичета, застанаха от двете страни на Данчо, разкъсаха си дрехите и диво раздрусаха в рокаджийски такт големите си и щедри... дадености. Пак да кажа, ние бяхме на маса точно пред сцената с моята позната и се бяхме настроили на рок вълна. И като се почна едно мятане на тези девойки, едни чупки, едни танци... Забравихме къде се намираме, какво слушаме и въобще конфузът беше на ниво безкрайност. Аз изпаднал в културен шок се чудех как да обясня на познатата ми, че екстрите към концерта не съм ги знаел предварително и не за това съм я докарал там, че и на първия ред. Добре, че и двамата сме с добро чувство за хумор, та не си позволихме това да ни развали вечерта, но определено ми развали мнението за клуба и повече там не стъпих. Ако съдя по реакциите на момчетата от Сигнал – и те едва ли са повторили.

Какво те развеселява?

Развеселява ме интелигентния хумор, добрите приятели, любимите хора, споделените емоции, заслужената благодарност.

Любимо ястие и как го предпочиташ, ти ли да го приготвиш или някой друг (наготово)?

Любимото ми ястие е гювеч с месо. Най-хубав го прави мама. Аз каквото и да правя, не мога да го претворя по същия начин.

Знам, че лавирате успешно между финансите, музиката, добрата храна и воденето на сайт. Интересно ми е кое ти е най на сърце и без кое от изброените не можеш? Вие двамата сте с различни предпочитания към храната - как успявате да намерите успешната комбинация?

Най-трудно би ми било без хубава храна, после без музика, а финансите са на опашката. Беше време, когато борсите, банките и инвестирането ме впечатляваха. Когато работех в Комисията за финансов наздор, искрено смятах, че работя за защита интересите на инвеститорите. В момента, в който ми показаха, че това изобщо не се зачита от ръководството на институцията, напуснах, въпреки че ми наложиха значителни глоби за това.

На борсата нещата стоят различно. Това е частна институция и тя работи в полза на членовете си. Без да налага излишни илюзии. Смятам, че работата ми в сферата допринася за подобряването й, но понякога ме обземат нихилистични мисли за грешната основа, върху която е изградена цялата система.

Моето мнение е, че един обществено-икономически строй ТРЯБВА да обслужва населението на една държава съобразно приноса на всеки индивид за добруването на обществото. Социалният елемент не може и не трябва да бъде пренебрегван за сметка на налагането на монетарни "ценности" и приоритети. За съжаление у нас, а и по света, това изобщо не е така.

А относно лавирането – ами, трудно е. На моменти е много натоварващо и изнервящо. Понякога е истерично. И поне три пъти съм си казвал, че се отказвам от Блоговодител по различни причини. Но винаги съм откривал в последствие сили и най-вече – вдъхновение - да продължа въпреки трудностите. Смятам, че Блоговодител е хубаво нещо, добра идея, която има потенциала да създаде положителни емоции в много хора, да промени към по-добро навиците на хранене, а от там - и качеството на живот на хората. Понякога е достатъчна една идея, едно изречение, една хрумка на човек, за да преосмисли живота и поведението си и, ако някой успее да стигне до тази идея, хрумка или изречение чрез Блоговодител – това би било достатъчно, за да осмисли усилията, времето и средствата, които влагаме в това си начинание с Иво.

Лично аз възприемам Блоговодител като призвание, като инструмент, с помощта на който да давам нещо хубаво и полезно на всички. И за това всички автори в Блоговодител за мен са ценни приятели, защото те са тези, които вдъхновяват и променят хората. Чрез Блоговодител ние само даваме допълнителен тласък и гласност на техните идеи и емоции.

А относно успешната комбинация между мен и Иво – какво да ви кажа – трудно е. Ние сме приятели от 22 години. Запознахме се на стената до вратата на La Piovra – най-вървежната дискотека в Свищов през есента на 1996 г. Тогава той изглеждаше като Джеймс Хетфийлд от Metallica и от далеч му личеше, че е метъл. Аз бях пънкар, така че имахме сходство помежду си. После се оказа, че и двамата пишем поезия и разкази, свирили сме на барабани, че четем много и Стивън Кинг ни е любимец и че може и да сме диваци, но не правим компромиси с ученето. Правили сме много неща заедно – решавали сме задачи по цяла нощ наливайки се с... компот преди изпит, дрънкали сме на китари по купони и вечеринки, основахме заедно и с помощта на Пламен Пейков литературен клуб към академията в Свищов, създадохме сайт за млади писатели (който още съществува и в него са публикувани нашите стихотворения и разкази), известно време списвахме електронно издание - Book Wheel, дори веднъж свирихме заедно на сцена - "Mama Said" в рок-клуб "Моран". По едно време се бяхме докарали до там, че като ме видеха и почваха да се оглеждат за него. Любимото ни беше да се надпяваме с .... тонколоните в някой кръчма – ех, времена. И не на последно място двамата с Иво сме отличниците на випуска по специалност "Финанси", в годината, в която завършихме. Честно казано, не мислех, че след като завършим, ще го видя повече, но се случи така, че само няколко месеца по-късно той се приземи в апартамента на леля ми в София, където се бях преместил, когато си намерих работа в столицата, и заяви, че трябва да остане докато си уреди квартира. По-нататък всичко е история.

Но сме и страшно различни. Различни като възпитание, светоглед, характер, визия, ако щете, ценности и приоритети. Няколко са хората, които са ме докарвали до неконтролируем бяс и той е един от тях и го е правил няколко пъти.

Но се учим в движение. Хубавото е, че и двамата сме способни да изразяваме мислите и чувствата си словесно и така споровете ни обикновено са конструктивни и стигаме до решение на проблемите. И двамата сме генератори на идеи и често той е в позицията на разума, докато аз го раздавам предимно емоционално. Спорим и обсъждаме всичко – нищо от това, което сме направили или правим, не се случва без да сме изказали по десетки причини "за" и "против". Не е лесно. Никак дори.

Какви са хобитата ти? Какво обичаше да правиш в свободното си време?

Както вече казах, обожавам да чета книги. Но напоследък в свободното си време гледам да спя, защото хроничното недоспиване вече физически ме разболява.

Ако си подправка, коя би бил?

Ако можех, бих бил подправка, която доставя удоволствие на всички и не вреди на здравето.

Баща ми, който е бил изтърсак и доста по-малък от чичо ми и леля ми, има един спомен за времето когато е бил малък, а чичо ми е работел в пекарна. В спомена му чичо ми се връщал и си оставял дрехите някъде в стаята, а той се сгушвал в тях защото му миришели на... ванилия и тази миризма го правела щастлив... Та ако можех да избера каква подправка да бъда, бих бил ванилия.